Рейтинг: 
Много добра идея. Абсолютно непрофесионално реализиране.
Камрин Бенет е двайсетгодишно момиче, което след редица тъжни събития решава да се качи на автобус и просто да тръгне нанякъде, без никаква цел. В автобуса се запознава с 25-годишният Андрю, който пък е на път да посети умиращият си баща в Уайоминг.
Искам да кажа, че първата половина на книгата, въпреки бавният старт, е доста интересна. Ясно си личи, че е предназначена за по-младата аудитория, наблегнато е върху детайли, а писането не е сред най-сполучливите. Смятам, че авторката е прибързала с публикуването на книгата, както и че определено „Вината в нашите звезди“ е стояла в близост до нея, докато е писала. Идеята за пътешествие сама по себе си е доста вълнуваща, имам предвид.. кое момиче не би искало да тръгне на спонтанно пътешествие, да срещне невероятен млад мъж, който изглежда е тотално безгрижен? Да пътуваш без лимит, без грижи, да се почувстваш свободен?
„Когато мислиш постоянно за миналото, не можеш да се придвижваш напред. Като прекарваш прекалено много време в планиране на бъдещето, ти просто се връщаш назад или оставаш на едно и също място през целия си живот — вглежда се внимателно в мен. — Живей за момента така — казва многозначително, — все едно, че всичко е както трябва, не се натягай, ограничи лошите си спомени и ще стигнеш там, за където си тръгнат, много по-бързо и с много по-малко препятствия по пътя.“
Едно нещо е доста разкайващо, а именно това, че няма родител, който да се намеси. Разбирам, че е на двадесет и е склонна да прави, каквото си пожелае. Но, хайде де, кой родител няма да се намеси, ако детето му реши да се махне просто ей така? Безотговорният. Това, всъщност е детайл, който живее в доста от тийн книгите, с надеждата, че няма да бъде забелязан, но също така е една от причините, поради която историите често изглеждат нереалистични. Колкото до главната героиня.. Камрин е една негативна социопатка. В което, естествено, няма нищо лошо, но лично на мен главната персона ми беше антипатична. Нейният недооформен характер не допринесе с нищо, Редмерски тотално е била концентрирана върху Андрю. Който е главната причина, поради която книгата изобщо се чете.
Втората половина от историята е малко критична, склонна да предизвика спорове, а краят досетлив. Но в края на краищата, „Миг преди никога“ е приятно четиво, което не бива да пропуснете през лятото!
Good Coffee and Book Reviews 