Обсидиан от Дженифър Л. Арментраут

КНИГА ПЪРВА ОТ ПОРЕДИЦАТА „ЛУКС“ 

Рейтинг: 

Бях забравила какво е чувството да четеш книга, разбирайки всички нейни думи. Не бях чела български превод от три месеца и и определено ми подейства успокояващо. Особено след като в книгата, с която приключих главната героиня е също коментатор на книги ме подсети, че аз също съм притежател на не толкова популярен блог.

Обсидиан, първата книга от поредицата Лукс – седем часа и три кафета.

Не отричам, че съм фен на фантастиката и напредналият фентъзи жанр, именно затова без да прочета каквото и да е резюме на съответната книга, четях в очакване на вампири, върколаци, вероятно и зли магьосници, но точна такава тематика на очаквах. Разгорещи ме същото приятно чувство, както когато намериш някоя стара английска песен, която е много хубава, но не известна (да, да знам). Всичко започва клиширано: нов град, ново училище, нови приятели, страшно красивият, но ненормално арогантен съсед и неговата не по-малко жизнена сестра, които са красиви, остроумни, бла-бла.

И ето я нашата типично задръстена, главна героиня, която впечатлява с понякога ненужният сарказъм и разбира се златната корона на баналностите: бозавото отричане на привличане. Не бях подготвена за такава тема. Виж, сюжета страшно ми напомняше на „Здрач”. Осъзнах че, Деймън и Кейти в главата си ги сравнявах с Едуард и Бела през цялото време. Кейти има абсолютното същото чувство за самодоказване като Бела. Имаше няколко сцени, които адски ми напомняха на историята с вампирите, но може точно тя да е вдъхновила авторката за тази история, може ли да знаем. Но пък обичам клишетата. Знаеш как ще свърши всичко, но продължаваш да тръпнеш в очакване на „онзи момент”, със самодоволна усмивка следиш случващото се. Всичко е заради тръпката, разбира се. Но ако игнорираме това, съм напълно убедена, че в следващите книги ще бъде коренно променена историята. Да благодарим на всички ангели и свръхестествени същества, че няма знак за поява на любовен триъгълник. Все още.

Като човек, обичащ паранормалното, когато разбрах, че става въпрос за извънземни (не давам пет пари в момента за спойлерите, защото няма как да не коментирам това) меко казано полудях. Казах си „най-накрая някой да засегне точно тази тема в тийн книга”. Бяха казани толкова верни неща в книгата, че имах чувството, че някой бе изписал моите мисли в нея. Написана е доста простовата на моменти, но лека за четене, без излишна бъркотия, а думите на Деймън не веднъж ме накараха да си помисля „по дяволите, защо нямам такъв съсед аз”. И не, той не се превръща  в котенце накрая, при положение, че през цялото време е бил задник, спокойно. Остава си задник и накрая. Интересни и изключително забавни на моменти герои. Струва ли си книгата? Струва си. Бих ли прочела останалите книги от поредицата? Абсолютно.

А часът е 3:30 сутринта, а аз пиша проклето ревю.